След Втората световна война, приключила на 9 май 1945г., много хора, избягали от своите държави по време на войната, не могат или не искат да се завърнат в тях заради преживяното, разрушенията и липсата на сигурност. Затова международната общност решава да уреди техния въпрос като приеме разпоредби тези хора да получат разрешение да останат там, където се намират, за да живеят спокойно и без страх за живота си.
Ето защо през 1951г. Организацията на Обединените Нации (ООН) приема Конвенцията за статута на бежанците. Тази конвенция е подписана в гр. Женева, Швейцария и затова е по-известна като “Женевската конвенция от 1951″. По-късно, през 1967г. в Ню Йорк допълнително е подписан и Протокол за статута на бежанците, известен като “Нюйоркският протокол”. Тези два международни акта уреждат правата на хората, избягали от страната си на произход в друга държава, за да потърсят убежище и закрила. Най-важното между тях е правото да се получи “статут на бежанец”.
Във всички държави от Европейския съюз Женевската конвенция на ООН се спазва и прилага като задължителна. Освен нея обаче, Европейският съюз има и други общи правила, които освен статута на бежанец уреждат и възможност за получаване на един допълнителен вид статут на територията на Европа, наречен “субсидиарна закрила” (subsidiary protection). В България тази субсидиарна закрила се нарича “хуманитарен статут”. Така, човек, който търси закрила може да получи в държавите от Европейския съюз един от двата вида индивидуални статути – статут на бежанец или субсидиарна закрила (хуманитарен статут), които са познати под общото име “международна закрила”.
България се присъединява и подписва Женевската Конвенция и Нюйоркския протокол през 1992г., а през 2007г. се присъединява и към държавите от Европейския съюз. По този начин за България са задължителни както правилата на ООН за закрила на бежанците, но така също и правилата на ЕС за предоставянето на международна закрила – както под формата на статут на бежанец, така и под формата на хуманитарен статут.
