2.1.2. Субсидиарна закрила (хуманитарен статут)

Международната закрила се предоставя по силата на Конвенцията за статута на бежанците от 1951г. и Протокола за статута на бежанците от 1967г., ратифицирани със закон, на международни актове по защита правата на човека и на този закон и включва статут на бежанец и хуманитарен статут (чл.1а, ал.2 от Закона за убежището и бежанците).

Конвенцията на ООН за статута на бежанците от 1951г. се спазва и прилага като задължителна във всички държави на ЕС. Освен нея, Европейският съюз има и други общи правила (acquis communautaire), които освен статута на бежанец уреждат и възможност за получаване на втори, допълнителен индивидуален статут на територията на Европа, наречен "субсидиарна закрила" (subsidiary protection). В България тази субсидиарна закрила се нарича "хуманитарен статут". Така, търсещият закрила може да получи в държавите от ЕС един от двата вида индивидуални статути - статут на бежанец или субсидиарна закрила (хуманитарен статут), които са познати под общото име "международна закрила".

Правото на живот на всеки се защитава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона. Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима при защитата на което и да е лице от незаконно насилие; при осъществяването на законен арест, или, при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода; при действия, предприети в съответствие със закона, за потушаване на бунт или метеж (чл.2 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи).

Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание (чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи).

Хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: 1). смъртно наказание или екзекуция, или 2). изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, или 3). тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт (чл.9 от ЗУБ).

Хуманитарният статут се предоставя по силата на други международни актове по защита правата на човека. Понастоящем единственият друг международен акт, по силата на който в закона са въведени основания за предоставяне на хуманитарен статут, е Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, и по-специално от нейните разпоредби, член 2 – право на живот и член 3 – свобода от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (чл.5, ал.4 Конституцията; чл.1а, ал.2 ЗУБ във вр. чл.9 ЗУБ).

• Тежки посегателства: законът (чл.9, ал.1 ЗУБ вр. чл.15 Директива 2011/95/ЕС) изисква един човек да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства в собствената си държава, за да има право да поиска и да получи закрила чрез хуманитарен статут. Тежки посегателства има при заплаха от следните действия:

• смъртно наказание или екзекуция;
• изтезание;
• нечовешко или унизително отношение или наказание;
• тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на международен или вътрешен въоръжен конфликт. По предпоставката досежно „личните“ заплахи в тази законова хипотеза има подробно тълкувателно решение на Съда на Европейския съюз по дело №С-465/07 “Елгафаджи“  от 17 февруари 2009г.  Съгласно СЕС под „лични заплахи“ не се има предвид тези заплахи да са били конкретно насочени спрямо дадено лице. СЕС указва, че всъщност се имат предвид „заплахи срещу живота или личността“ на цивилно лице в по-широк план, каквито заплахи са присъщи в една ситуация на „въоръжен вътрешен или международен конфликт“. И това е така, тъй като съгласно закона разглежданото насилие в основата на посочените заплахи е квалифицирано като „безогледно“, който термин предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение. В този контекст Съдът указва, че изразът „лични“ заплахи трябва да се разбира като обхващащ посегателства, насочени срещу цивилни лица без оглед на тяхната самоличност, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че всяко цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи тежките заплахи (§34 и §35 от решението). По тези аргументи Съдът решава, че съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи, тоест – не е нужно да докаже, че заплахите са лично срещу него, а само че съществуват обективно и като цяло в дадената държава.

• Реална опасност:  опасността следва да е действителна и непосредствена, или поне вероятна в близко бъдеще. Опасност, чието настъпване не може да бъде обективно предположено с оглед на обстоятелствата в дадената държава, не може да бъде квалифицирана като реална. В тази връзка в тълкувателното решение на Съда на Европейския съюз по дело №С-465/07 “Елгафаджи“  от 17 февруари 2009г.  се приема, че тълкуването на нормата допуска хипотезата за извънредна ситуация, която би се характеризирала с толкова висока степен на опасност, че да съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че лицето индивидуално би се изложило на разглежданата опасност (§37 от решението). Затова Съдът указва по-специално да се отчитат географският обхват на ситуацията на безогледно насилие, действителното местоназначение на молителя в случай на връщане в съответната страна (§40 от решението).
• Обстоятелства sur place:  реалната опасност от тежки посегателства може да възникне заради събития, настъпили преди, но и след като чужденецът е напуснал държавата си по произход (sur place). Възможно е да възникне реална опасност от тежки посегателства и заради дейност, извършена от кандидата за закрила след отпътуването му от държавата му по произход, освен ако дейността не е била  извършена от него единствено с цел да се получи закрила в другата държава (чл.9, ал.3 ЗУБ).
• Субект на посегателство: тежките посегателства могат бъдат извършени от действието на държавата и нейните институции, но и чрез тяхното бездействие когато е било необходимо да се противопоставят на такива посегателства. Освен това обаче, тежките посегателства може да се извършват и от недържавна организация, на която държавата не може или пък не желае ефективно да се противопостави. Например, заплахата или посегателството може да е извършено от терористична или военна групировка, на която държавните органи, армия, полиция или съд не могат да окажат ефективна съпротива, за да преустановят нейните заплахи и посегателства срещу живота и сигурността на цивилните граждани (чл.9, ал.2 ЗУБ вр. чл.15 Директива 2011/95/ЕС).
• Субект на закрила: няма реална опасност от тежки посегателства, когато държавен орган или организация, която контролира държавата или значителна част от нейната територия, вземе мерки срещу посегателствата и чужденецът има достъп до тази закрила (чл.9, ал.4 ЗУБ).
• Възможност за вътрешно разселване (internal flight alternative): въпреки наличието на тежки посегателства възможно е и да не се предостави хуманитарен статут, ако в една част на държавата по произход не съществува заплаха от такива посегателства срещу живота или сигурността на цивилните граждани. Необходимо е обаче кандидатът за закрила да е имал безпрепятствен достъп до тази сигурна част на държавата и обстановката там да е трайна, а не временна (чл.9, ал.5 ЗУБ).

• Същност: хипотези, при чието наличие се приема, че въпреки че кандидатът формално отговаря на правните основания за предоставяне на субсидиарна закрила чрез хуманитарен статут, той не заслужава да го получи, а ако вече го е получил – не заслужава да го запази, поради негови предходни или настоящи деяния или действия. Като такива са посочени само деяния, които съставляват изключително тежки нарушения на общоприетите норми, с които драстично се засягат основни човешки права или фундаментите на установения законов ред. Поради това се приема, че независимо от преследването на което са изложени, тези лица не заслужават да получат закрила и убежище, защото самите те в известен смисъл са виновни в извършването на действия по преследване или застрашаващи основите на правовия ред.
• Видове изключващи клаузи: съгласно закона хуманитарен статут не се предоставя (чл.12, ал.1 ЗУБ), а предоставеният статут се отнема (чл.17, ал.2 ЗУБ) по отношение на чужденец:

• за когото има сериозни основания да се предполага, че е извършил деяние, което съгласно българските закони и международните договори, по които Република България е страна, е определено като военно престъпление или като престъпление против мира и човечеството (чл.12, ал.1, т.1 ЗУБ вр. чл.1F(а) от КСБ);
• за когото има сериозни основания да се предполага, че извършва, подбужда, подпомага, участва в обучение или приготовление за извършване на действия, противоречащи на целите и принципите на ООН, уредени в преамбюла и в чл. 1 и 2 от Хартата на ООН, както и в резолюциите ѝ, относно мерките за борба с международния тероризъм (чл.12, ал.2, т.1 ЗУБ вр. чл.1F(c) от КСБ);
• за когото има сериозни основания да се предполага, че е извършил тежко престъпление (чл.12, ал.2, т.2 ЗУБ). Преценката дали престъплението се квалифицира като „тежко“ се извършва съгласно критериите на националния Наказателен кодекс (чл.93, т.7 НК);
• който е извършил извън територията на България престъпление, за което българският закон предвижда наказание лишаване от свобода, и е напуснал държавата си по произход единствено с цел да избегне наказателното преследване, освен ако това преследване застрашава живота му или е нечовешко или унизително (чл.12, ал.2, т.3 ЗУБ);
•  за когото има сериозни основания да се предполага, че представлява заплаха за обществото или за националната сигурност (чл.12, ал.2, т.4 ЗУБ).

За разлика от статута на бежанец, при лицата с предоставена субсидиарна закрила под формата на хуманитарен статут изключването на последните две от посочените основания е допустимо и конституционосъобразно, доколкото не е налице норма на международен договор, който да противоречи на тази разпоредба с оглед на колизията по чл.5, ал.4 от Конституцията (виж, 2.1.1. Статут на бежанец, Недопустими изключващи клаузи).

• се представя с фалшива самоличност или използва неистински, подправен документ или документ с невярно съдържание, за които по време на производството продължава да твърди, че са истински (чл.17, ал.3 вр. чл.13, ал.1, т.6 ЗУБ и чл.14, ал.3, б.“б“ Директива 2011/95/ЕС);
• умишлено, в устна или писмена форма, дава невярна или укрива съществена информация относно своя случай (чл.17, ал.3 вр. чл.13, ал.1, т.7 ЗУБ и чл.14, ал.3, б.“б“ Директива 2011/95/ЕС).

• Същност: хипотези, при чието наличие се приема, че въпреки че кандидатът е отговарял на правните основания за предоставяне на убежище чрез статут на бежанец, той вече не се нуждае от защита като бежанец поради последващо настъпили обстоятелства, които са прекратили ситуацията на заплаха и преследване, обосновали първоначалната необходимост от закрилата.
• Видове прекратителни клаузи: съгласно закона (чл. 17, ал.1 ЗУБ) предоставен хуманитарен статут се прекратява, когато чужденецът:

• не може повече да се отказва от ползването на закрилата на държавата му по произход, поради това че обстоятелствата, пораждащи опасенията от преследване, са отпаднали и промяната в тези обстоятелства е достатъчно значителна и не е от временен характер (чл.17, ал.1, т.1 вр. чл.15, ал.1, т.1 ЗУБ);  
• доброволно се възползва от закрилата на държавата си по произход (чл.17, ал.1, т.1 вр. чл.15, ал.1, т.2 ЗУБ);
• след като веднъж е загубил своето гражданство, отново доброволно го е придобил или е получил ново гражданство в друга държава (чл.17, ал.1, т.1 вр. чл.15, ал.1, т.3 ЗУБ);
• придобие българско гражданство (чл.17, ал.1, т.1 вр. чл.15, ал.1, т.4 ЗУБ);
• доброволно се установи в държавата, в която е бил преследван (чл.17, ал.1, т.1 вр. чл.15, ал.1, т.5 ЗУБ);
• получи убежище от президента (чл.17, ал.1, т.1 вр. чл.15, ал.1, т.9 ЗУБ);
• чужденецът заяви, че не желае повече да се ползва от предоставената му международна закрила (чл.17, ал.1, т.2 ЗУБ).